Джордан изслушваше доводите на Мег и дори донякъде разбираше логиката им. Някъде дълбоко в себе си той съзнаваше, че е различен от братята си, всъщност различен от всички, които познава в училище или в града. По всяко време на деня и на нощта разни мисли и идеи се въртяха в главата му и го отвеждаха далеч от ежедневните занимания на връстниците му, към някакви непознати светове, които сякаш тайнствено му протягаха ръка. Тъкмо тоя вътрешен мир, винаги необичаен и нов, се прокрадваше в работата му в училище и впечатляваше учителите му. И Мег го долавяше, понеже беше близка с него.
Ала в крайна сметка Джордан не можа да послуша съветите на Мег. Той все още бе малък и за да уважава себе си, се нуждаеше от одобрението на баща си и братята си. Чувстваше, че трябва като другите да докаже себе си като истински мъж в завода. Да завърши гимназия, означаваше все едно да зареже мъжкия си дълг към семейството.
Решението му бе окончателно и Мег го уважаваше за това. Ала от оня септемврийски ден, когато той отиде в завода, докато другите момчета на неговата възраст продължиха учението си, за да завършат гимназия и евентуално да продължат в университет, Мег го гледаше някак тъжно, от което му ставаше неловко. Той я обичаше повече от всички останали в семейството и с нея го свързваше необикновена връзка. Затова се дразнеше, че тя, която го разбира толкова добре, е против решението му и вътрешно не одобрява живота, който е избрал.
Оттогава той подсъзнателно отбягваше Мег, когато бяха с останалите, и оставаше по-малко насаме с нея. Часовете, които някога прекарваше в стаята й в сладки разговори, сега прекарваше сам и ходеше замислен из града. Изчакаше тя да го разбере.
Сега обаче злополуката с баща му изправяше семейството пред криза, която правеше подобни съображения невъзможни.
Същата вечер, малко след пристигането на злощастните новини за мизерната пенсия, отпусната от компанията, всички членове на семейството се вълнуваха.
— Майко, иди с момичетата в кухнята! — изкомандва Райън, който бе влязъл в ролята на баща си. Албърт Лазаръс лежеше горе в леглото и стенеше от нестихващите болки в натрошените си кости.
Мери Лазаръс послушно отведе Мег в кухнята. Луиз ги последва с едното си дете на ръце. Жените в семейство Лазаръс разбираха, че е време за мъжки разговор.
Щом като те излязоха, Клей, най-буйният от синовете, проговори:
— Няма да оставим да им се размине така. Ако трябва, аз ще отида и ще вдигна проклетия завод във въздуха.
Джералд също поде:
— Цял живот работиш за тези обирджии, а те за награда те докарват до просешка тояга.
Райън, който по природа бе малко по-трезв от другите, добави:
— И не им е за пръв път. Помните ли Бъни Потър? Миналата година и той пострада на монтажната. Жена му не можа да им измъкне нищо.
— Хич не ги е грижа за работниците — заключи Клей. — Само ни изстискват и плюят на нас. Но тоя път няма да им цепя басма. Сега, когато съсипаха татко!
После донесе четири бири и ги раздаде на останалите:
— Хайде, дайте да пием по една.
Появата на алкохол в стаята бе първият бегъл признак за капитулация, ала сякаш никой не го забеляза. Младият Джордан отпи глътка от стипчивата течност. Вкусът му беше неприятен, ала се чувстваше горд, че по-големите му братя го смятат за равен.
— Знаете ли какво — започна Клей със злобна усмивка. — Ще съберем всички момчета и ще идем да видим сметката на стария Лукас.
— Аз имам по-добра идея — отсече Райън. — Да започнем забавяща стачка. Ще свалим производството до двайсет процента и ще принудим Лукас да отстъпи.
— Я чакайте — възрази Джералд. — Днес следобед питах за някои неща Сюзън Бърч. Зет й е адвокат. Можем да ги съдим, че не са спазили условията на трудовия договор. Монтажната от години не работи както трябва и всички го знаят. По закон са длъжни да се грижат за безопасността на работниците и да им плащат при злополука.
— Делата струват пари — обади се спокойно Райън и отпи голяма глътка. — Освен това компанията си има много добри адвокати. Някой да е чувал за дело, спечелено от работник?
— Добре, тогава ще стачкуваме — извика Клей. — Ще свикаме момчетата и ще направим събрание. Няма да ги оставим все да се измъкват.
— Ще влезем в профсъюза — намеси се и Джералд. — Ще изпратим представители в националния профсъюз! Няма да ни спрат! Това си е наше право.
Въпреки че още не го осъзнаваха, братята вече се бяха примирили. Голите ругатни и заплахи ги подтикваха към бирата. Съсипването на баща им наистина ги оскърбяваше. Ала в кръвта им имаше поколения работници, за които компанията винаги бе представлявала нещо бащинско и цялостно, срещу което не биваше да се протестира.
Компанията беше тяхното средство за препитание. Можеха гласно да се оплакват от неправдите в нея, ала предприемеха ли някакво действие, това щеше да им коства работата. А работата бе същността на живота им. Не можеха да хапят ръката, която ги храни.
И така, въпреки шумните тиради, те вече се бяха предали.
Нямаше да направят нищо. Албърт Лазаръс, който безпомощно пъшкаше в леглото си, щеше да бъде принуден да изживее дните си в агонията, тъжно завършила четирите десетилетия съсипателен труд за „Лукас Тул Уъркс“. Като милионите други работници, трудещи се за подобни компании, Албърт бе жертва на експлоатацията, която не можеше да съзре или да осъзнае достатъчно ясно, за да се бори срещу нея. Той бе дребен човечец, когото компанията смазваше също тъй безвъзвратно, както суровата стомана се превръща в промишлени отливки. Мнението му значеше точно толкова, колкото суровините, необходими на завода за готовата продукция. Той бе нищожно колелце в един огромен и безличен механизъм. Такива бяха и синовете му.
И така братята изпиха по още една бира, после по още една и продължиха с устните заплахи, които постепенно се превърнаха в най-обикновени жалби. Стана късно. Скоро щеше да настъпи време за лягане. Все пак на другия ден трябваше да са в завода към седем сутринта.
Един от тях обаче не каза и дума, за да се влее в общия тон на безсилна ярост.
Седемнайсетгодишният Джордан Лазаръс седеше с наполовина изпитата си бира и само гледаше и слушаше.
Очите му спокойно преценяваха братята един по един — отново и отново. Лицето му, което още носеше мекотата на юношеството, сякаш неочаквано се бе преобразило и излъчваше мъжка сила и решителност. Очите му бяха черни и бляскави, а миглите — дълги като на момиче. Но погледът му, преди замечтан и замислен, сега сякаш бе по-твърд, почти пронизителен.
Той гледаше братята си и зад гръмките им заплахи ясно съзираше колко примирени и безпомощни са те. Мислеше за баща си, комуто се бе възхищавал и когото бе уважавал от най-ранно детство, въпреки че между тях никога не бе съществувала близост, тъй като работният ден на Албърт Лазаръс бе дълъг и не му оставаше време за най-малкия му син.
Баща му щеше да прекара остатъка от живота си на легло, в агония, която нито ропота на синовете му, нито нищожните заплати, които щяха да му носят, отдавайки всичките си сили на „Лукас Тул Уъркс“, нямаше да могат да смекчат.
Черните очи бързо се местеха от единия брат към другия. Той трескаво мислеше за неправдата, причинена на цялото му семейство от злополука, която не трябваше да се допуска.
След малко братята се запътиха към горния етаж, за да целунат баща си за лека нощ и да налягат в леглата си полупияни. На другия ден майка им или Мег щеше да ги събуди и те щяха да тръгнат за работа, олюлявайки се, с натежали глави, понесли сандвичи от евтин хляб и сирене за обед.
Нито те, нито баща им подозираха, че зад непроницаемия поглед на Джордан, най-младият и най-незначителният от тях, се решаваше бъдещето на цялото семейство.
На следната сутрин, когато влезе в стаята на Джордан и Клей, Мег Лазаръс забеляза, че леглото на Джордан не е докосвано. Повечето от дрехите му липсваха, включително и евтиният черен костюм, който Джералд му беше прехвърлил и той носеше по погребения и официални случаи. Вехтият мукавен куфар, ползван от братята в течение на двайсет и пет години, също липсваше.
Мег съобщи за случилото се на останалите. Всички се разтревожиха не само понеже Джордан заемаше специално място в сърцата им, но и понеже сега, когато баща им бе инвалид, заплатата на Джордан им бе необходима повече от всякога. Без неговите шейсет долара седмично бъдещето се очертаваше наистина тежко.
По-големите братя мрачно тръгнаха за работа, твърдо решени да спестяват още по-здраво, за да посрещат прехраната на семейството с нищожните си приходи. Луиз се зае да си търси по-добра работа. Въпреки молбите на майка си Мег излезе още същия следобед и успя да постъпи като помощничка в един местен козметичен салон.
Животът в семейство Лазаръс се промени и стана още по-нерадостен. Албърт П. Лазаръс трудно можеше да се нарече човек — не можеше да сяда на масата с другите и да участва в семейните разговори и къщата се изпълваше с нестихващите му стенания. Загубата на Джордан сякаш бе убила нещо в тях. В къщата цареше погребално настроение. В разговорите, които братята водеха помежду си шепнешком, се процеждаше неизказано уважение към смелостта на Джордан, че се е измъкнал от безизходното положение, но и гняв, че е напуснал потъващия кораб.
Тогава стана нещо неочаквано.
Три седмици след заминаването на Джордан, Мери Лазаръс получи с експресна поща чек за 2 000 долара, издаден от една банка в щат Индиана. Нямаше никакво придружително писмо, но върху чека, до подписа на банковия чиновник, стоеше подписът на Джордан Лазаръс.
Семейството не бе успяло да се нарадва на подаръка на Джордан и да го похарчи за изплащане на сметки по болници и лекари, когато след две седмици пристигна втори чек, този път за 8 500 долара.
Измина месец, после друг. Получиха от Джордан пощенска картичка с изглед от царевичните поля на Индиана. На нея пишеше:
„Жив и здрав съм. Надявам се, че сте добре. Обичам ви.“