Имаше пълнолуние. Гората изглеждаше сребърна — като омагьосана. Пътеката се заизкачва по хълмчето над езерото. Лесли ускори ход.
Когато стигна до уреченото място, там имаше кола — синият шевролет модел 1959 година. Тя знаеше, че е колата на Джеф — той ходеше с нея на училище всеки ден.
Тя приближи предпазливо. Наоколо нямаше други коли. Това беше лесно обяснимо — повечето двойки, които щяха да дойдат по-късно, бяха още из града на кино или по закусвалните за хамбургери. Поне за малко двамата с Джеф щяха да бъдат сами.
Зад волана се виждаше силуетът на шофьора. Тя отиде по-близо до колата. Цялата беше пламнала.
Когато стигна до колата, прозорецът започна да се спуска.
— Здравей, Лесли.
Тя се стъписа.
Не беше Джеф. По гласа позна един от приятелите му, Барт Дилън — играеха заедно баскетбол. Беше известен сред момичетата като голям сваляч.
Лесли стоеше с отворена уста, като онемяла.
— Аз… аз мислех… — измънка.
— Джеф не успя да дойде — започна Барт. — Нямаше как. Изпрати мен. Не искаше да се чувстваш самотна. Защо не се качиш, Лесли?
Тя видя как той я оглежда на лунната светлина. Не можеше да повярва на очите си. Всичко това й се струваше невероятно. Сякаш нито това, което ставаше в момента, нито разходката с Джеф в гората не бяха действителност. Сега знаеше как се е чувствала Пепеляшка, когато конете от каляската се превърнали в мишки. Целият свят бе срещу нея. Беше беззащитна и унизена.
— Не се смущавай — каза Барт. — Хайде, качвай се. С нетърпение чаках да дойдеш. Джеф ми каза, че си много страстна.
Той се канеше да отвори вратата, когато Лесли се обърна и побягна.
— Лесли! — извика той с нотки на досада и веселие в гласа. — Не се дръж невъзпитано! Върни се!
Ала тя вече тичаше навътре в гората и дори не чуваше рева на колата и далечния смях. Втурна се към пътеката. Из целия път до вкъщи не видя нищо. Препускаше през тъмнината като обезумяла. Искаше единствено да се прибере у дома.
Когато пристигна, се съблече и дълго стоя под горещия душ. Всичките й крайници трепереха. Когато свърши с душа, облече пижамата си и легна, загледана втренчено пред себе си, сякаш искаше да изличи всичките си спомени. Мъчеше се отчаяно да си въобрази, че нищо не се е случило, че както винаги си е вкъщи сама, че Джеф Патерсън изобщо не подозира за нейното съществуване, че макар и нещастна, ще може да продължи да си живее спокойно.
Дълго лежа така в леглото. Тръпнещото й тяло бавно се полюшваше, сякаш я унасяше в успокоителния ритъм на съня. Беше като замаяна.
Заплака едва след полунощ. Отначало сълзите едва се процеждаха, после се превърнаха в мъчителен поток. Момичешкото й тяло се разтърсваше от хлипове.
Цяла нощ плака. Когато баща й се прибра в девет сутринта, тя пишеше домашните си. На въпроса му защо очите й са червени, тя отвърна, че били възпалени от новия грим, който била купила.
Той скоро си легна и тя остана сама. Вече не можеше да плаче, но й се струваше, че хлиповете все още съдбовно отекват в тишината на душата й и никога няма да спрат.
В понеделник отиде на училище със сведени очи. В автобуса слушаше сутрешните разговори на другите деца, без да чува нищо. Монотонното припяване от радиото на шофьора допълваше чувството й за нереалност.
Когато влезе в сградата на училището, сякаш никой не я забеляза. Тя бързо мина по коридора към класната си стая.
Чак когато тръгна към кабинета по английски, дочу кикотене откъм групичка от три популярни момичета, седнали отвън. По-късно същата сутрин, когато минаваше край баскетболистите, един от тях й подсвирна.
Когато влезе в клас по световна цивилизация, цялата се изчерви. На черната дъска пишеше с големи букви: „Лесли, обичам те! Джеф“.
В продължение на трите минути до влизането на учителката, която изтри тебеширеното послание, подготвяйки класа за урока, Лесли изживя най-ужасното страдание в живота си.
След тази първа седмица подигравките в училище стихнаха и Лесли отново сякаш престана да съществува, незабелязвана от никого. Качваше се на автобуса за училище, влизаше в клас, дърдореше с момичетата, с които бе в приятелски отношения — те всички явно знаеха какво се беше случило, но не споменаваха за това — и се опитваше да забрави. Както всички ония нещастни деца в училище, които в един или друг момент изпадат в беда пред очите на всички останали или стават обект на дълбоко унижение, позорното петно живя в собственото й съзнание много по-дълго, отколкото в съзнанието на другите. Връстниците й бързо забравиха за срама й.
Тя никога не узна причината за огорчението си. Естествено, никой не й каза, че Джеф Патерсън бе споделил за срещата с Барт — най-добрия си приятел от баскетболния отбор, и че всичко бе стигнало до ушите на Джуди Бетанкорт. Съвсем недвусмислено бяха предупредили Джеф, че Джуди никога няма да му прости, ако излиза с друга, още повече, ако това е нищожество като Лесли Чембърлейн.
Джеф не знаеше какво да прави и се бе оставил да го убедят да върже на Лесли тенекия. Когато Барт му бе предложил да отиде на негово място, Джеф е неохота се бе съгласил и с младежко нехайство бе решил да не мисли повече за неудобната ситуация. Оная петъчна вечер Джеф както обикновено бе излязъл с Джуди, а Барт бе заел колата му и бе отишъл на срещата с Лесли.
Лесли никога не узна тези подробности. Нито пък някога узна нещо, което вероятно би облекчило мъката й до известна степен — че всичко, и разходката с Джеф в гората, и целувката му, и поканата за среща са били искрени. Джеф бе изпитал увлечение по чистотата на Лесли, по ума й и първите белези на напълващата женска красота. Бе почувствал нещо особено в нея и се бе опитал да го докосне.
Когато неумолимите закони на социалната му каста му бяха повелили да не отиде на срещата с Лесли и да склони да участва в заговор за унижението й — заговор, замислен от шегаджията Барт Дилън — Джеф бе направил това, което би направило всяко друго момче на негово място от неговата класа и с неговия характер. Бе отишъл е приятелите си и бе престанал да мисли за Лесли. Бе забравил за участието си в наказанието й и се бе върнал към баскетбола, към училищните си задачи и към социално утвърдената си връзка с Джуди.
Той дълго нямаше да се сети за Лесли Чембърлейн.
Ала Лесли нямаше да забрави Джеф Патерсън.
4
1966 г.
На двайсет и четири години Джордан Лазаръс вече си бе създал име на опитен предприемач. Не беше милионер и все пак с всеки изминат ден ставаше все по-богат и използваше парите си, за да помага на семейството си и да гради собственото си бъдеще.
Въпреки че след бягството си от къщи Джордан изобщо не се върна към учението, той съвсем не изостави силния си интелект. Разбра, че вродената му изобретателност, съчетана с необикновената способност да съзира неподозирани възможности в разни ситуации и хора, му помага ловко да преценява възможностите в бизнеса.
Към тези негови черти се добавяха природно усърдие, стремеж към проучвателна работа и безкрайна амбиция, които никакви пречки или неуспехи не бяха в състояние да накърнят. Въоръжен с този арсенал от неоценими качества, той навлезе в света на бизнеса — отначало като платен помощник, а по-късно и като ръководител и консултант.
За една година, откакто бе напуснал родния си дом, той бе успял да помогне на богат инвеститор да основе серия от малки предприятия в далечен щат, на две хиляди мили от Уебстър, Пенсилвания. Работата му пожъна такъв успех и инвеститорът остана толкова доволен, че Джордан скоро получи подобна поръчка и от друг близък на инвеститора финансист.
На двайсет и една годишна възраст Джордан бе оправен самоук предприемач. Печелеше с оказване на помощ на бизнесмени в разработката на нови предприятия и с участие в началните етапи на мениджмънт и счетоводство. За труда му плащаха твърди суми, към които се добавяха премии и проценти върху печалбите. Беше честен и все пак съумяваше да надхитри конкурентите си. Вече изкарваше за месец повече, отколкото баща му бе изкарал за целия си живот.
Околните спонтанно му се доверяваха, понеже от него се излъчваше обезоръжаваща прямота, съчетана с очевидна интелигентност и опит. Беше определено сериозен млад мъж със силен характер.
Освен това всички жени, които пожелаеше, бяха негови. Бе израсъл висок и як, с широки гърди и източени крайници, а тъмните му очи гледаха пламенно и закачливо. Жените доброволно ставаха жертви на природния му чар и непринудеността му, а ласките му, също тъй изобретателни, както и мисълта му, ги караха страстно да му се отдават и сякаш да жертват нещо от самите себе си.
Лесните победи сред жените, които постигаше с външността и характера си, радваха Джордан. Не само че го караха да се чувства силен, но и като че му компенсираха отдавнашни страдания. През цялата си младост бе харесвал заможните момичета в родния си град само отдалеч и се бе чувствал пред тях като долен бедняк. Понякога те и гаджетата им му се подиграваха за бедното му семейство и за чуждите дрехи, които износваше. Като момче вървеше дребен и слаб и всичко това в съчетание с бедността го караше да се чувства неудобно.
Сега нещата се бяха променили. Джордан притежаваше всичко необходимо, за да си играе както иска с хубавите жени. Това, което външността и чарът му не можеха да постигнат, го постигаха успехът и парите. Дори жените му се предаваха почти без съпротива.
Въпреки физическото удовлетворение фактът, че жените толкова лесно се впечатляват от парите, донякъде разочароваше Джордан. Като по-млад му се струваше, че момичетата, които харесва, се движат в някакъв далеч по-висш от неговия свят, който следва тайнствени и вълшебни правила, свят на красиви хора, всеки от които си има собствена същност. Представяше си, че тези хора ценят и знаят неща, който той в бедността си е обречен никога да не познае. За него беше и полезно, но и тъжно постепенно да осъзнае, че в този свят единствената реална разменна монета и единственото необходимо оръжие срещу жените са парите.